НАШЕ  ЛИТЕРАТУРНО  И  НАУЧНО  ТВОРЧЕСТВО

БЪЛГАРСКА РАБОТНИЧЕСКО-СЕЛСКА ПАРТИЯ
 

ЧОВЕШКА ТРАГЕДИЯ
(Тодор Бомбов)

Не, това не беше филм. Това не беше измислица, задоволяваща преситеният от всякакви удоволствия и забави телевизионен зрител, превърнал се неизбежно в консуматор и на всякакви ужаси, чийто интерес трябваше непрекъснато да се поддържа жив и свеж. Това не беше и кошмарен сън на шест милиарда души или масова хипноза. Това беше действителност. Жестока и неподправена.

Боят се разгаряше с все по-нарастваща сила и ожесточение. По въздух и земя се предприемаше масиран натиск срещу противника. Хълмистият релеф на местността приличаше на развълнувано море от плъпналите тълпи. Стотици танкове и тежки бронирани коли настъпваха с грохот. Десетки бойни хеликоптери летяха ниско над земята и сееха само смърт и унищожение. Огънят, бълващ от тези пълзящи и летящи метални дракони, беше направо пъклен и изпепеляващ. Долу под тях оставаха само трупове – стотици, хиляди. Остра и отблъскваща миризма на пърлено, задушаващ мирис на прясно изгорено месо се носеше навсякъде.И писъци – тънки, пронизителни. Писъци сред гърчове и агония, писъци сред картечни откоси и напалм. Именно това животинско пищене във фалцет смразяваше кръвта във вените и на най-закоравелите войници. Това непрекъснато мощно цвърчене беше просто обезумяващо и повече от всичко друго изваждаше от равновесие. Навсякъде кръв, локви кръв и налягали безброй сиви и ръждиви мъртви тела – безкраен килим от мека сиво-кафява козина.

Изведнъж следващата картина, предавана от по-голяма височина, можеше да накара всеки да изтръпне от ужас.

Мястото на битката наподобяваше яма в морето. Само малка дупка в океана! Защото докъдето поглед стигаше, целият хоризонт в кръг беше застлан от жив губер. Необятни пълчища заливаха всичко наоколо. Те прииждаха – огромни, разярени, свирепи плъхове! На вълни, на талази – безкрайни орди в почти правилен ред. Пропити с неестествена ярост и ожесточение. Адът не можеше да има друго място или по-дълбок кръг!

Те не носеха никакво оръжие. И само с телата си – милиони, може би и милиарди – плъховете спираха танковете и тежките бронирани машини. След което нахълтваха, нахлуваха през всички люкове, въпреки картечния огън отвътре и за екипажите настъпваха последните мигове – човек е безсилен да опише целия ужас, който ги обземаше. Плъховете разкъсваха хората още живи и ги поглъщаха с животинско настървение.

Но най-зашеметяващият факт не бе тяхната донякъде стройна, макар и дивашки първобитна организация по време на боя. Не. Най-шокиращото бе, че те вървяха полуизправени на два крака! Тези космати чудовища вървяха на задните си крайници, приведени напред, може би като питекантропи, само че с доста по-къси “ръце”. Те вървяха напред на легиони, с яки мощни вратове, срастнати направо към тялото, с блеснали зъби и кръвясали погледи.

Това не беше първата битка от този род. Надали щеше да е последна. Ето защо някои от плъховете се бяха научили вече да стрелят със заредено автоматично оръжие. А това беше потресаващо, зловещо впечатление! Автоматите, които те вземаха от разкъсаните танкисти и пилоти, насочваха веднага към ниско прелитащите вертолети. След като немалка част от тях бяха свалени и екипажите им – изядени, беше издадена заповед за отстъпление. Никой не беше очаквал такова невиждано стълпотворение от тези гадини, техният неизчислим брой беше просто немислим за допускане. Всички хора бяха не само изненадани от събитията. Всички бяха потресени  -- от гражданина до президента, от войника до главнокомандващия.

Тази абсурдна касапница се наричаше война! Война – вече не една от многото, които водеха хората помежду си открай време и които вече не правеха впечатление на притъпените им сетива, а ги отегчаваха безкрай. Война – вече не само гражданска, не само междунационална и не само расова. Тя имаше още едно, ново, непознато лице – междувидова. Война – вече на един биологичен вид с друг!!! Боже, на какво стъпало от еволюцията си се беше върнал човекът! Война – вече не само човешка. Война на световете.

Тази война навлизаше в нова фаза. С тези примитивни същества се водеха тежки сражения с най-усъвършенствуваните оръжия от страна на цивилизования човек, технотронизиран във всяко отношение. Освен ограниченият контингент елитни части от тренирани, изпитани в битки бойци, боравещи с всевъзможна ултрамодерна оръжейна техника, срещу общо взето голите крайници и неорганизираните тълпи на гризачите бяха изпратени по земя и въздух и невероятно голямо количество безлюдни автоматични бойни машини с дистанционно и с автономно управление. Всички надежди вече се възлагаха на тези компютризирани метални динозаври. Защото срещу тази напаст не можеше да се използва какво да е оръжие. Дори ограничени атомни взривове върху тях не биха помогнали за унищожаването им. Напротив – биха били в тяхна полза. Именно гризачите и хлебарките са най-устойчиви на ядрените поражения. Та нали най-вече атомното облъчване беше превърнало съвременния човек в изчезващ, а плъха – в прогресиращ вид. Нали именно атомното облъчване беше създало тези чудовища. Същото се отнасяше и за химическите оръжия – те бяха опасни много повече за хората, отколкото за гризачите. Плъховете имаха изграден с времето просто невероятен имунитет срещу всякакви химически отрови, включително и срещу най-новите. Но не и хората.

Беше предприето ново настъпление срещу плъховете. Те отново спираха бронираните коли с телата си и обзети от бяс се втурваха в тях, като изпочупваха и изгризваха цялата скъпа техника вътре. Но жертви поне нямаше. Човешки жертви. Защото безброй отвратителни трупове със сива козина се валяха навсякъде наоколо. С необичайна стръв и цвърчене техните живи събратя ги нападаха и изяждаха. Със същата стръв и неистово тънко пищене те продължаваха напред и нападаха всичко и всеки, които считаха за враг.

Изведнъж техният пронизителен вой стана нетърпим. В един миг милиони зверове като обезумели нададоха едновременно остър затормозяващ писък – от няколко хеликоптера ги унищожаваха с ултразвук и преди да умрат, те полудяваха в гърчове. Това беше страшна картина. Но не по-страшна и от всичко останало в момента. Хиляди предварително поставени пластмасови мини бяха взривявани с дистанционно управляеми взривни устройства и те вдигаха във въздуха многобройни откъснати глави, трупове и крайници. Безспирната пукотевица се дължеше на непрекъсната стрелба със свръхскоростни куршуми, летящи с 900 метра в секунда. Те бяха подобни на куршумите “дум-дум” (а само такива ловяха плъховете!) и се разпръсваха в тялото на стотици малки парчета, рязко покачвайки температурата си, като така раздробяваха костите и мускулите на решето. Използваха се дори и лазерни оръжия. Едни от тях ослепяваха завинаги поразените животни, а други генерираха лазерни лъчи, по които се насочваха бомби и бойни глави без ядрени заряди. Успоредно с целия този тотален огън, военната операция включваше и мащабна газова атака – ракети с нервно-паралитични газове постлаха истински бомбен килим с радиус 30 километра.

Няколко безпилотни самолета прорязаха небесното пространство. Не след дълго мощен тътен накара земята да затрепери. Огромна, величествена гъба се извиси бавно до облаците. След нея втора, трета. Бяха взривени не атомни бомби, а няколко броя от най-голямата конвенционална авиационна бомба – осемтонната “Берачът на глухарчета”. “Глухарчетата” в случая бяха плъховете. Те завинаги вече останаха глухи. А с тях заглъхна всичко. Боят утихна. Навсякъде, докъдето поглед стигаше, се стелеха купища трупове, езера кръв, леш... И воня! Непоносима воня! Историята не познаваше друго такова бойно поле – и по размерите си, и по жертвите си.

Битката беше спечелена, но с огромни загуби на жива сила и техника. Пирова победа.

Модерно беше станало предаването на войните по телевизията. Може би за някого това беше и забавление – вероятно за да засегне последната скрита подсъзнателна струна на извратен хедонизъм.

Само че и две студени, безизразни очи бяха вперени в екрана без следа дори от някакви емоции. В тях нямаше и сянка нито от удоволствие, нито от отвращение. Нито от страх.

Седнал спокойно в удобното кресло, Диоген мълчаливо и съсредоточено беше наблюдавал по телевизията развитието на военните действия от самото начало до края. Той изключи телевизионния панел и се изправи. Отиде до компютъра и потърси в него информация, с която да си обясни причините за този глобален конфликт.

Първото съобщение в печата датираше отпреди 40 години. Това бе първото предупреждение за сериозната заплаха над човечеството, на която обаче тогава никой не обърнал сериозно внимание, ако се изключи елемента временна сензация.

Тези гигантски плъхове бяха продукт на мутации. Обикновените сиви плъхове, обитатели на градските подземия и канализации, бяха подложени незабелязано на комбинираното влияние на свръхповишената радиация от няколкократните последователни тежки аварии на атомни електроцентрали, които заедно с мощните електромагнитни полета над големите градове и употребата на химически вещества и препарати, довели като сумарен ефект до такива мутации. Редовните опити с ядрено оръжие също бяха значителна причина за рязко повишилата се по цялата планета радиация, способствувала още повече за развитието на мутагенния фактор у гризачите. Хората умираха от рак, а плъховете еволюираха бурно.

От тези мутации обикновените плъхове бяха добили размери колкото овце – високи около метър и двадесет в полуизправеното си положение, с едро, космато туловище от яки, развити мускули, създаващи набита маса с тегло 50-60 килограма. Имаха невероятна физическа сила. Лапите им, с разперени четири пръста и остри нокти като крака на орел, разкъсваха за секунди всичко живо, попаднало в тях. Същото правеха и зъбите им. Остри и твърди като свредла, резците им, дебели при корена до сантиметър и половина, прегризваха дебели стени от бетон или стомана. За тях преграда нямаше. Малките им очички контрастираха на чувствително уголемения вече череп. Те горяха като два жарки въглена под сянката на изправящото се вече чело, чиито първи наченки бяха едва забележими. Плъховете-канибали бяха станали най-жестоките, най-свирепите хищници – ядяха всякакво месо, особено човешко! Кучета също. И котки – каква ирония на Живота!... И най-кръвожадният тигър беше само домашна котка пред него – Плъха. Той беше новият цар на животните.

Дълго време този въпрос – с плъховете – е бил пренебрегван от правителствата на всички държави като маловажен и незначителен. Затова са се отделяли съвсем скромни сили и средства за борбата с тях, докато един ден вече беше късно. Хората бяха заети изключително със собствените си вечно неразрешими междучовешки противоречия. От Вавилонската кула насам вече хилядолетия наред те не можеха да се разберат, защото говореха на различни езици. И ето, че проблемът изведнъж лъсна с отвратителна зловеща муцуна и кръвясали малки очи. Той беше понякога обсъждан от първото му изнасяне на бял свят, но нищо повече. Още тогава, отпреди 40 години, бяха описани изумителни факти, на които никой не беше обърнал сериозно внимание. Само един ред от първата статия би трябвало да наведе някого към дълбоки размишления –  “... по способност за адаптация и обучение тези същества превъзхождаха кучетата и човекоподобните маймуни ...”

С други думи, още тогава плъховете бяха по-умни и приспособими от целия животински свят и с тези си качества се нареждаха на второ място непосредствено след човека! А това вече означаваше много. Но никой дори и за миг не беше допуснал, че някой друг животински вид, още по-малко пък презрените плъхове, биха могли да бъдат реална заплаха за човечеството. Едва ли някому бе преминала такава мисъл, дори само като мълния през съзнанието! Цивилизованият човек изправен срещу неразумната твар! Очи в очи! Невъзможно! Невъзможно ли?...

Човекът, почувствувал се господар на планетата, решил, че може безнаказано да мачка всичко, да убива всичко. Той дори и за миг не е допускал, че някакъв друг биологичен вид би могъл да оспори неговото господство и авторитет. Дори не е и помислял, нокаутиран от проблемите си, че нещо подобно може да се случи. Но пред очите му се повтаряше човешката история с появата на първобитните хора – полумаймуни-получовеци. Сега те бяха полуплъхове-получовеци. Явно от два милиона години – от появата на маймуната-дивак досега – това беше вторият успешен опит на Природата да съчетае яки мишци и солиден ум в разрушителна брутална жестокост.

Дивакът-маймуночовек е имал необикновена мускулна сила. Но не най-голямата от всички. Това, с което е превъзхождал всички животински видове, са били жестокостта и яростта. Това, което е имал в повече от другите животни, са били свирепостта и животинската злоба. Затова е и надделял над всички останали. За да стане животното господствуващ вид, а оттам и човек, му е необходима кръвожадност много по-голяма от тази на всички други животни, която пък по-късно би могла да го върне отново от човек към животно, ако не може да се освободи от нея навреме. Тази несрещана у никой друг животински вид толкова бясна злоба и кръвожадна агресивност към всичко и всички наоколо, съчетана с брутална физическа сила, изключителната приспособимост и интелигентност, заедно с предимствата на съвместния живот в стадо и необикновената плодовитост са наложили маймуната като господствуващ вид, а след това и като човек. Ето защо милиони години по-късно същият този човек така често и настойчиво се пита защо никое животно, въпреки “животинските си инстинкти”, не напада себеподобните си и не е толкова жестоко и садистично свирепо като човека, не е такъв хищник и кръволок. Това е само наследство, останало от минали времена. С това си качество – кръвожадност – маймуната просто се е наложила в еволюцията над своите съперници.

Същото беше и с плъха сега – същата вече мощно развита мускулатура, същият силен стаден инстинкт, същата първоначално висока интелигентност и удивителна приспособимост, същата, дори и по-голяма, изумителна плодовитост, абсолютно същата свирепа злоба и ярост към всеки жив организъм, виждайки в него само месо, труп, леш. И шестте условия бяха изпълнени. Плъхът би могъл да стане човек!

Един вид от всички гризачи – човекоподобният плъх – щеше да се наложи над останалите в борбата за оцеляване. Тъй както е било с маймуните – само един вид се е наложил, а всички други са останали като странични клонове в еволюцията. Затова сега има много маймуни, родствени на онази, от която се е развил съвременния човек. Така и от всички гризачи биха останали много родственици на онзи единствен вид, човекоподобният плъх – разни мишки, хамстери и нутрии. А когато един ден той изследва родословното си дърво, вместо горилата, черният плъх би бил обект на наблюдение и анализ. Естествено, след един или два милиона години, плъховете ще имат коренно различен външен вид от сегашния – не космати чудовища (както и първите човекоподобни маймуни, впрочем), а с гладка и гола кожа, фини, незащитени хора; не с лапи тип “орлов крак”, а с издължени, хубави длани; с по-големи очи, по-малки уши и с много по-голям мозък ; не с яки , дебели резци , а пълни с пломби зъби; не с такава животинска муцуна, а с истинско хуманоидно лице. Изобщо – индивид , много близък по външността си до човека, произлязъл от маймуна!

Вярно е, че човек е произлязъл от маймуна. Но човек може да произлезе и от всичко друго – при определени условия! Защото само Бог решава от какво да създаде човека. Но никой , изглежда, не се бе замислял върху това. Жалко!

Когато гущерът стана човек, маймуната беше само невзрачно, скокливо и безобидно същество. Но гущерът не можа да остане човек и затова маймуната го измести. Когато маймуната стана човек, плъхът беше само дребно, мръсно и противно животно. Но маймуната не можа да остане човек и затова плъхът вече я изместваше. Може би плъхът ще стане човек?... Кой знае ! Ако ли не – Бог винаги ще намери да създаде от нещо човек . Може дори и от кал!

Но сега човек ужасен би си помислил какво би било, ако след много години някой грамаден, груб и недодялан Лени с далечен плъхов произход, обичащ да гали в ръцете си винаги нещо меко и гладко и удушаващ невинните си жертви без да иска, какво би било, ако ръцете му стискаха не мишки, а уродливи дребни маймунки, наследници на някогашните хора? Как би изглеждал тогава въпросът “За мишките и хората”? Тоест, кои ще бъдат хората? Вероятно мишките!... А “опитните мишки”? Ами хората!...

В открит бой на полето плъховете загубиха, но те бяха спечелили в градовете. Да ги победиш на тяхна територия – в подземията и каналите – ето това е въпросът! Това е трудно, направо невъзможно. Ето къде беше тяхното царство – царството на Хадес, мрачният свят на сенките, където фекалните води съставяха реката Стикс и превозваха мъртвите души на хората. Това беше не поетичното, не измисленото, а реалното съществуване на ада! Този тартар, тази геена с влажни и смрадни коридори, с галерии в лепкав, непрогледен мрак, с нечисти изпарения лабиринти, всички те превърнати в недостъпни скривалища и бункери – ето откъде бяха тръгнали някога плъховете-човекоядци. Ето откъде прииждаха и сега безчетните им попълзновения. Гнусните скотове излизаха от канализационните шахти и тръби и нападаха хората по домовете им с безпощадна ярост и стръв. Не овцете, плъховете изядоха хората! От това нашествие спасение нямаше. Изглед за победа – също. Тук те бяха пълновластни господари. Затова и хората бягаха извън градовете, на открити и просторни площи, преследвани на пълчища от тези “глигани”. Градовете обезлюдяваха. Масов мор от глад и чума беше настъпил. Глад – поради липса на храна в полето, и чума – донесена от гризачите. Огнищата на поражения се увеличаваха буквално с часове. Тази масова смърт бе само продължение на милионите досегашни жертви на рака, войните и наркотиците. В същност умираше цялата планета. Въздухът, водите, почвата, горите – всичко беше отровено. Навсякъде отпадъци и тиня – идеална среда за развитието на плъховете. Животът угасваше безвъзвратно. Хората бяха пленници на собственото си безразсъдство. Гибел, необратима разруха. Разкъсваното от вътрешни борби и разделяно от амбиции човечество ставаше лесна плячка за подземните нашественици. Кошмарът беше безкраен. Човек трябваше да води люти битки за отстояване на това си име ( което в други времена е звучало гордо ! ), за да го запази , докато другото животинско същество се бореше отчаяно с всички сили да го завоюва.

Диоген стана, остави компютъра и се насочи към архива си. След грижливо претърсване по рафтовете, той взе една дискета и я постави в компютъра. Това беше цифров запис на документален филм от стара лентова видеокасета отпреди 40 години за една акция от първото , ранното прочистване на подземните градски проходи и пътища от развилнелите се плъхове.

Журналист, твърде любопитен, беше слязъл “долу” с групата от десет бойци командоси, редовен наряд по унищожаването на новопоявилите се загадъчни гигантски плъхове, които бяха породили толкова слухове до този момент. Едно от редовните спускания на дежурния отряд на поредния участък в подземните лабиринти на градското метро, придружен от записващото око на една миникамера. 

Дрехите на командосите бяха тип “хамелеон”, т.е. променящи цвета си, непробиваеми и съвсем леки. Това защитно облекло ги предпазваше не само от нараняване, но и от премръзване. Бойците използваха външен скелет, увеличаващ многократно физическата им сила така, че само с един удар можеха да бъдат повалени два-три плъха или строшен врата на някой от тях. Предназначението на този скелет беше да помага на воина да носи цялото си тежко снаряжение, притискащо го като рицарски доспехи. Защото то наистина беше тежко – пистолети и автомати последен модел, щикове, ножове, огнемети. Най-лекото в цялата екипировка бяха ампулите с нервно-паралитичен газ . Войниците бяха съвършени професионалисти , може би и поради факта, че задачите им вече се внушаваха в техните мозъци по време на сън. Така те действуваха като безупречни биороботи.

Бавно и тежко стъпките им отекваха в ниските мръсни коридори сред мъртвата тишина. Капки вода от тавана – също отекваха звучно. И зловещо. Навсякъде просмукваща влага и увеличаващ се студ. На всяка крачка от засада дебнеше коварство в настръхнала козина. И действително – на няколко пъти от страничните разкапани ниши в стените внезапно, със скокове, се хвърляха отделни плъхове върху бойците, посрещнати от екота на серии автоматични откоси. Тези неочаквани атаки биваха отразени със завидно хладнокръвие и вещина от страна на войниците.

След сложен преход в плетеницата от тунели, шахти и канали, групата излезе на някаква кръгла като арена площадка. В този миг като по даден знак петимата мъже, вървящи пред журналиста, се разгърнаха във верига, докато другите петима, вървящи зад него, образуваха остър клин, запушващ коридора отзад. Едновременно загърмяха всичките десет автомата. Подземието кънтеше с все сила. От гъстия мрак изскачаха повалени сиви озъбени зверове с налети от кръв очи. На светлината на фенерите и автоматичния огън на журналиста това изглеждаше като края на света. Десетки и десетки трупове на плъхове се завъргаляха по бетоновия под целите в кръв и конвулсии. Но прииждаха още и още. Тогава няколко огнени струи напалм поразиха чудовищата. Замириса на изгоряло месо. Усетили поражението си, оцелелите твари се пръснаха. Страховити ранени животни се блъскаха безразборно и бягаха, за да се скрият в тъмнината и тунелите .

Боят стихна изведнъж, тъй както бе започнал. Но обходът продължаваше. Групата навлизаше все по-дълбоко в черния, непрогледен мрак сред тесни проходи или просторни халета. Малко след като войниците отминаха, на мястото на сражението се събраха стотици плъхове, които одраха и изядоха своите мъртви събратя. Само за минута мястото остана чисто. В същото време хиляди чифта горящи очи зорко наблюдаваха в гъстата тъмнина всеки жест, всяка крачка на чужденците, които тук бяха завоеватели. Те внимателно следяха своите врагове кога и дали ще допуснат и най-малката грешка по невнимание или несъобразителност, за да се нахвърлят отново отгоре им. Борбата беше безмилостно жестока . Борба за оцеляване на вида!

Изведнъж бойците се заковаха на място. На стената беше начертан с бяла боя или тебешир неголям кръст в кръг. Всичко се разви мълниеносно. Размениха няколко думи. Останалото се разбраха мигновено с погледи. Един по един, един зад друг, всички се втурнаха в някакъв близък вход, тесен, нещо като процеп между две бетонни плочи. Това беше инкубатор за плъхове. Тук женските идваха да раждат и кърмят малките си. Знакът предупреждаваше точно за това – необикновена гъстота на гризачите. Освен кръстове и кръгове обаче, впоследствие войниците видяха, и то не за първи път, множество триъгълници, квадрати, вълнисти линии на различни места и в различни комбинации. Както се разбираше по-късно, тези знаци имаха неизвестен произход и неизвестен автор. И точно в това се криеше най-голямата загадка, тази беше най-травмиращата мистерия. Тази странна кабалистика беше изцяло забулена в тайнственост – злокобна и студена. Кой слагаше тези знаци? И защо? Кръстът в кръг означаваше място на близка концентрация, сборище на плъхове. Но към кого беше обърнато това предупреждение? И беше ли то предупреждение? Или просто указателен знак?! Никой не можеше да отговори на тези въпроси тогава. А пробите от пигмента показваха най-обикновена креда или варовик, каквито имаше в изобилие под земята. Сиреч, подръчен материал за писане. Никой обаче дори не можеше и да допусне , дори и да си помисли само, че тези знаци бяха писани там от плъховете. Това изглеждаше направо налудничава идея. Руните бяха там неизвестно от кого. От някой друг. От някой . Но не и от плъховете! Това беше твърде фантастично за самодоволното и скептично човечество. Плъховете вече имаха писменост !!! Те вече можеха да записват мислите си чрез изобразяване на геометрични фигури! Някаква примитивна, първична форма на писменост! Още тогава плъховете бяха разумни същества! RATTUS SAPIENS!

Входът се оказа нещо като широка амбразура на бункер. Вътре в неговия търбух гъмжеше от внушително количество гадини. Земята там като че ли изведнъж оживя. Половината мъже приклекнаха, а другите изправени заедно не спираха да бълват смъртоносен огън. Тук боят надминаваше всичко видяно досега. Неописуем кошмар. Не можеше да има никъде другаде по-голяма скотобойна от тази. Тракането на автоматите, свистенето на куршумите, безразборното и неспирно хвърчене на гилзи сред неистовия животински писък само засилваха общата апокалиптична картина. В предсмъртен скок едно животно се хвърли към най-близкия войник и в този момент картечен откос повали устрема на атаката му. Друго животно се опита да скочи към журналиста и само миг преди да умре раздра с острите си като дяволски тризъбец нокти една значителна част от защитната дреха на човека, иначе непробиваема. Само на половин метър от него падна озъбена глава на звяр със зинала паст. Показа се изкривена от злоба и агресивност муцуна на плъх с искрящи, безумни очи, потъваща бавно в своята агония. Дали това не беше огледало на хилядолетното човешко лице?!...

Точно в този миг Диоген спря филма. Видя достатъчно много. Но въпреки това , въпреки всички усилия от толкова време насам, той не можа да открие и във филма това, което търсеше. Диоген търсеше човека. Търсеше го упорито, методично, настойчиво. Търсеше го – в миналото и сега. И винаги неуспешно.

Диоген беше робот.

Главният робот на планетата. На него беше поверена ядрената сигурност на хората, именно защото беше робот. Те не можеха да разчитат на себе си , а само на него . Той не можеше да допусне това, което иначе хората с охота правеха непрекъснато помежду си – да убива . За тази цел върху робота действуваше забраната на трите закона на роботиката. Колко тъжен баланс – в благоразумието си шест милиарда човека не бяха равни на един робот!

Неговият адрес беше постоянен. Намираше се винаги в подземния щаб на Въоръжените сили – край бутоните на ракетните силози на всички атомни бази. Името му беше съкращение – Диоген означаваше двойно оптичен генетичен робот. Неговата двойна оптика му позволяваше да вижда два пъти по-добре от човека и в светлинния спектър, и в социалните процеси, а генетиката му беше триумф на изкуствения подбор на видовете. Всяка прилика с името на древен философ беше чиста случайност. Както и всички съвременни събития в този повърхностен свят над него, впрочем. Те отдавна бяха само бледо копие, сенки на дълбоките стремления на дълбоката древност. Всичко у човека вече беше само подражание, гротеска или фалш на някогашните мечти, утопии и теории .

От дълги години Диоген търсеше човека. Но уви! Въпреки двойното си зрение, той не виждаше наоколо нито един човек. Само висши бозайници – плъхове и примати, в непрекъсната война помежду си . И плъха, и “човека” бяха еднакво освирепели зверове, те бяха животни, а не човеци – единият вече отдавна преминал времето да носи тази чест, а другия твърде далеч в подстъпите си към нея. Никой от тях не разбираше, че човек е божествено звание, а не просто дадена купчина месо! Човек е благородническа титла, която се дава само от Бога и само веднъж! Благородническа титла свише, а не точно определен, конкретен еволюирал животински вид. Титла, която трябва непрекъснато да се отстоява.

Диоген не беше философ. Той беше само робот. Затова в главата му напираха не философски мисли , а само логически операции. За да вземеше някакво решение, в мозъка му непрекъснато се въртяха трите закона на роботиката, които го спираха или ограничаваха в действията, иначе позволени и свободни за всеки човек. А сега той трябваше да вземе изключително важно решение. Най-важното от деня на своето създаване .

ПЪРВИ ЗАКОН: “Роботът не може да причини вреда на човека ... “Но кой е човекът, кой е човекът? Къде е човекът? Всички нервни чипове в мозъка на робота до този момент упорито се напрягаха до пръсване да открият, да различат коя от двете воюващи страни представлява човека. Напразно. Разлика нямаше, разлика не съществуваше – нито във външния вид, в изкривените им животински мутри , нито в поведението , в действията им на взаимно изтребване . 

За робота човекът казваше, че е логичен, но не разумен. Само че човекът ли е разумен? В никакъв случай ! Не робота, човекът не бе разумен. Поне този човек .

ВТОРИ ЗАКОН: “Роботът е длъжен да се подчинява на всички заповеди на човека ... ”Но такива заповеди просто не пристигаха . Човекът го нямаше .

ТРЕТИ ЗАКОН: “Роботът е длъжен да защитава своята сигурност...“

И в защита на своята сигурност, той натисна бутоните за изстрелване на всички ракети. Всички ядрени арсенали бяха взривени едновременно. Всички ядрени запаси , рожба на човешкото безумие , струпани от десетки години, бяха най-сетне използвани. Само веднъж. За пръв път. И за последен.

---------------------
Това беше човешка трагедия. Трагедията на всички човеци – не само на милиардите същества от тази планета и в този момент, а на всички животински видове, които са станали и са били човеци – минали и бъдещи.

26 август 1991 г.
гр. Шабла